Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

Рейнхолд Меснер според мнозина е най-големият алпинист в историята. Той е първият човек, изкачил Еверест без кислород и покорил всичките 8-хилядници.

Следващите фотографии показват как изглежда шестият поред отворен музей, създаден по идея на Меснер и проект на Заха Хадид.

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

„Планински музей Меснер” е построен на 2275 метра надморска височина и представлява впечатляваща постройка, постижение за архитектурата.

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

Музеят е „вграден” във върха Кронплац в Южен Тирол , а от него посетителите могат да се насладят на спиращите дъха красоти на Долмитите.

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

Всеки един от музеите Меснер, отдават почит не само на постиженията на алпиниста, но и представят алпинизма като култура.

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

Изложбите във всеки от музеите са различни, като в някои от тях се представят филми, картини, изобразяващи Долмитите и сведения за онези, които са повлияли историята на алпинизма.

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

Снимка: ZAHA HADID ARCHITECTS

На 19 август 1961 г., при опит за траверсиране на прочутата Безенгийска стена в Кавказ, загинаха трима от най-добрите български алпинисти – Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов. За тях са и следващите ми редове.

Огряна от слънцето, южната стена на вр. Шхара блести ослепително

Късно вечерта на 18 август 1961 година разпънахме палатките си на 4880 м н.в. Щяхме да нощуваме най-високо от всички българи до момента . Съдбата ме събра в една палатка с Георги Атанасов, Аврам Аврамов и най-младият в групата ни Радко Бреянов. Сънят не идваше. Предстояха ни 7-8 много трудни дни и нощи, защото бяхме тръгнали по прочутата Безенгийска стена. През нощта говорехме за много и най-различни неща. Като че ли вълнението на Радко бе най-силно. Та нали когато завърши траверса и си тръгнем за България, групата ни щеше да се увеличи с още един човек. От Киев с нас за България щеше да тръгне и синеоката Валя. Неусетно сме заспали. На следващия ден – 19 август, станахме рано. Цанко Бангиев, който беше най-авторитетната личност сред нас, въпреки че не заемаше ръководна длъжност, нареди: „Баджанак, разбирайте мене, днес аз заемам твоето место. Ти отивай при ВИФ-аджиите Атанасов и Аврамов.”

И така Цанко Бангиев, Радко Бреянов и Йордаи Мачирски оформиха новата свръзка, която поведе колоната ни по ръба на Безенгийската стена. Изкачихме вр. Шхара – 5158 м – н ай-високият от поредицата обледенени върхове.

Вървяхме по силно заледен и много тесен леден ръб. Изкачихме няколко малки обледенени връхчета. Вървях плътно след Аврам, а той – много близко до предната свръзка. Когато и аз изкачих поредното връхче, останах вцепенен. Аврам силно притискаше главата си с две ръце и не отговаряше на трудния ми въпрос – КЪДЕ СА? Погледнах на¬долу и видях като на филмова лента последния кадър от филма на ужасите. Бе станало най-ужасното, непоправимото. Нататък всичко е ясно. При нас дойде и Енчо. Какво да правим? Вкупом решаваме – само надолу, защото може би някъде те очакват нашата помощ…

Две нощи и три дни слизаме по отвесната 3-километрова южна стена на вр. Шхара. Тя все още нямаше премиерно изкачване, а ние започвахме нейното слизане. Придържахме се много близо до предполагаемия път на тяхното падане. Само един ледокоп и ръкавица на темляка доказваше, че са „минали” от тук.

Траверсът не завърши. България загуби трима от най-добрите си алпинисти: Цанко Бангиев, майстор на спорта. Изкачил всички кате-горизирани маршрути у нас, за да остави на поколенията незабрави¬мата си книга „Алпийските стени в България”, известно време началник на Централния алпийски лагер (ЦАЛ), водещ адвокат във II-ра адвокатска кантора – София. Йордан Мачирски, майстор на спорта. Служител към ЦДНА, осъществил множество изкачвания по нашите планини, направил първото зимно изкачване на вр. Синаница, открило нова страница в развитието на българския алпинизъм – зимните изкачвания. Радко Бреянов, пързоразрядник. Най-младият в групата, но многообещаващ алпинист.

8 българи и 1 англичанка от Би Би Си (първата вляво)

…Три години по-късно (1964 г.) отново разпънахме палатките си в подножието на ледената стена. От първата група (1961 г.) сме само двамата с Георги Атанасов. Траверсът завърши успешно, като към нас се присъединиха Ангел Петров и Кръстю Алексиев, както и помощната група – Георги Щерев, Георги Имов, Щилиян Атанасов и Аврам Аврамов. Българският алпинизъм се реабилитира след неуспешната крачка от 1961 година. Някои нарекоха този успех „ВИЗА КЪМ ВИСОКИТЕ ВЪРХОВЕ”. Други сполучливо определиха успеха като „ЕВЕРЕСТ НА НАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ”.

Годините минаваха. Всяка година на 19 август най-верните приятели и близки на Цанко, Данчо и Радко ги споменаваха. Срещахме се на Втора тераса на Мальовица, където наред с множеството плочи на загинали в планината е и тази за тримата от Безенги. Мястото, където почиват в мир телата на тримата, обаче си остана известно само на нас четиримата – Джиджи, Енчо, Аврам и аз. Енчо вече се пренесе в онзи по-добър свят. Джиджи и Аврам са на възраст и с различни болежки и не биха се решили на едно далечно пътуване. Аз все още чувствах сили да отведа наследниците на Данчо, за да им покажа това зловещо за тях място. Синът му Аспарух (Пури), внукът му Данчо, аз и моят син Иван поехме инициативата за изпълнението на едно синовно християнско задължение. За да споделят своята съпричастност, с нас бяха още четирима верни наши приятели – Веска, Маргарита, Христо и д-р Стоилов. В този си състав поехме преди няколко дни дългия път на изток – към Кавказ, към прочутата Безенгийска стена…

…Слънчева Сванетия, главният град Местиа и малкото селце Ужгули, сгушило се в подножието на южните склонове на Безенгийската стена, с нищо не са се променили. Тук е красавицата на Кавказ Ужба, смразяващите ледени склонове на Шхара, каменните отбранителни кули на Ужгули, трудният 46-километров път от Местиа до Ужгули, който се преминава само с високо проходими джипове за около 3 часа.

Тук поставяме двете паметни плочи

След 54 години отново съм тук. Сега нещата са много по-цивили-зовани. Европа и светът са открили Слънчева Сванетия като новата грузинска дестинация. Старите къщи с бойните кули привличат много чужденци. По-предприемчивите собственици са разкрили малки семейни хотелчета. Мощни джипове са трасирали път по долината на река Ингури чак до ледника Шхара. Всичко това много ни впечатлява, но нашата работа е нагоре и все нагоре. Трябва да достигнем колкото може по-близо до онази зловеща дупка, поела телата на тримата ни прекрасни алпинисти.
Тръгваме нагоре. Аз съм със смесени чувства – не ми се иска да се връщам 54 години назад. Искам да бъда в настоящето, което изпитват приятелите ми. Огряна от слънцето, южната стена на вр. Шхара блести ослепително. Пури, Данчо и останалите искат да видят колкото се може по-бързо улеят, който бележи една отдавнашна българска трагедия. Спираме и започвам да им показвам последният им път, започнал от онова малко връхче на 5080 метра, после гладкият и стръмен леден склон. Поредицата от скали, големият 400-метров ледопад, 50-метровата отвесна скала и накрая зловещата дупка… Обяснявам бавно и спокойно, но думите засядат на гърлото ми. Сълзи напират в очите на всички ни.

Районът на с. Ужгули. Горе вдясно (кръстът) е мястото, където в мир почиват телата на тримата българи.

И пак нагоре. Преминаваме покрай две огромни скали. Те са на самата пътека. Напомниха ми за камъка на Втора тераса на Мальовица. Спираме. Оглеждаме ги и решаваме, че по-добро и подходящо място за паметните плочи, които носим, няма. До тук, до края на ледника, където буйните води на река Ингури с грохот напускат ледените обятия на Шхара, достигат всички туристи. Нагоре е само за добре подготвени алпинисти.

Тук поставяме паметните плочи – едната от името на Българската федерация по алпинизъм за тримата – Цанко, Данчо и Радко, и втората – от семейство Мачирски за Данчо. Правим много снимки.

Поемаме обратният път с чувство на изпълнен дълг. Вече още 8 души ще знаят мястото, където в мир почиват телата на тримата български алпинисти. А чрез медиите и направените снимки това ще стане достояние на мнозина българи, които все още помнят смелите българ¬ски орли, както бяха наречени още през 1961 година. Ще знаят това още много читатели на БиБиСи, защото бяха изпратили свой специален пратеник.

Почивайте в мир, скъпи приятели!

През 2014 г. имахме огромното удоволствие да се срещнем на живо – по време на 10-те Дни на предизвикателствата, с британския катерачен гений Лео Холдинг.

Без фанфари, но все така педантично подготвен, този път катерачът с екипа на Berghaus, изкачи нов маршрут по впечатляваща със своите мащаби 1200 м стена на Mirror Wall (Огледалата) в Арктическа Гренландия.

Въпреки предизвикателните условия, включително болести, пропадания в глетчерни цепнатини, бури и набези на полярни мечки, Лео и малък екип от британци достигат върха в малките часове на 22 юли 2015 г., след епично катерене, включително 12 дни изкарани на стената и изкачени свободно 23 от общо 25 въжета.

Лео описва Mirror Wall като: „Красив надгробен камък от полиран като стъкло гранит, по-висок от Доун Уол на Ел Капитан, поставен върху девствената Арктическа пустош.“

Оставен от хеликоптер на глетчера Едуар Бейли на 25-и юни, екипът е блокиран в базовия лагер от болести и лошо време, които го забавят със седмица. Времето е променливо: слънце, ураганен вятър, леден дъжд, преминаващ в снежна буря.

Пол Уокър от Tangent Expedition коментира:“ Имайки зад гърба си цял живот катерене в Арктика, вярвам че основната стена на Mirror Wall е най-впечатляващата неизкатерена скала в цяла Гренландия. Самото пребиваване там е огромно логистично предизвикателство.

Ето какво разказа Лео Холдинг след премиерата:

- Какво ви накара да пробвате маршрут точно на тази стена в този затънтен край на света?
Mirror Wall се изправя толкова гордо над релефа, голяма и бяла е. Първи изкачвания тук правят през 2012 г. швейцарци, но основната стена остава неизкачена .

- Mirror Wall е определяна като най-трудната неизкачена стена в Гренландия. Колко трудно беше катеренето всъщност?
Знаех, че, седейки на върха и клатейки краката си от най-високата скала, която някога съм виждал, ще е впечатляващо (смее се). Това са поне 1100 вертикални метра, започващи директно от снега, маршрут по-висок от Ел Капитан. Катеренето беше трудно. Според описанието е Е6, 6b, (VI ,5.12b) A3, 1250 м. Знам, не звучи чак толкова много, но се изисква жизнен опит, за да намериш маршрута.

- Как търсиш нови линии, които да изкачваш? Освен Google Earth, какви други източници ползваш?
Използвам Google Earth за наземна логистика и избор на добър подход, но информацията от Американския алпийски журнал и Мountan info е изключително полезна.

- Дори само да стигнеш дотам изглежда голямо предизвикателство за експедиция като тази?
Използваме хеликоптер и моторни шейни за транспорт до лагера. Ключът на успеха е в това да си на позиция, в добра форма, с всичко необходимо, готов за финалното изкачване.

Готов с всичко това, когато и където ти трябва, това е по-трудно отколкото звучи. Дори само един малък детайл със специфичен момент може да бъде разликата между провала и успехът.

- Как би описал атмосферата там – снегът, полярните мечки, пейзажът?
Среда е твърде враждебна и негостоприемна. Няма дори храсти. Когато пристигнахме имаше много сняг, който се стопи, довеждайки до драматична промяна в пейзажа, безспирни каменопади, срутване на сераци и лавини. Когато хеликоптерът ни остави за пръв път на ледника и изчезна в далечината, дори базовият лагер изглеждаше страховит и заплашителен. Наблюдавайки нацепения ледник, дълбокият сняг и масивната безизразната стена, лесно си помислих: Невъзможно е, отиваме на смърт, нека просто още сега се върнем вкъщи.

- Какви провизии носихте на стената ?
Имахме почти тон запаси в базовия лагер, но взехме около 300 кг инвентар и храна нагоре по стената.

Цялата статия можете да прочетете на сайта на магазини Стената, които са представител на Berghaus за България.

Виктор Варошкин

„Школа по алпинизъм и катерене“, инициирана от Мартин Маровски и Виктор Варошкин – едни от най-добрите практикуващи алпинисти в България, организира курс за начално обучение в сферата на скалното катерене и алпинизма (лято). Началото на курса е на 27-и август.

Всички практически занимания са през уикендите. Курсът няма да пречи на хората, които са с нормално работно време. Той включва лекции, които се провеждат в София, в извънработно време, и съботно-неделни практически занимания, които ще са на Витоша (Комините), Стара планина (Лакатнишките скали в дефилето на река Искър, проходът Вратцата) и Рила (района на Мальовица).

Курсът акцентира върху правилното боравене с алпийската екипировка, похватите за осигуряване по време на катерене, начините за преодоляване на естествени скални форми, избягване на опасностите в планината.

Вратцата

Участниците в курса ще придобият умения за правилно и надеждно боравене с алпийски инвентар, изграждане на площадки, спускане на рапели, движение по парапет, самоизвличане, спасителни способи и други.

Курсът е подходящ за всички, които имат желание да се занимават с катерене и алпинизъм или просто искат да опитат нещо различно и интересно.

Възрастово ограничение: 18 навършени години.

Повече за курса ще научите на сайта на Школата.

Джими Чин израсна от скромното си начало в американския Среден запад, за да стане един от най-завършените приключенски фотографи и автори на филми в света. В средата на август работата на живота му – филмът „Меру“, излезе по кината в Щатите. Това е рядък случай, в който документален филм за катерене достига до толкова масова аудитория.

Той разказва за едно от най-великите съвременни изкачвания – по висок километър и половина скален и леден зъб, стърчащ от склона на висок 6310 метра връх в северна Индия. Това е история за приятелство, лоялност, обсебване и за едно катерене, толкова близо до границата на човешките възможности, че само неговите герои можеха да го документират. „Меру“ е и историята на Джими Чин – човек, който в продължение на години се криеше зад камерата си и избираше да разказва историите на други хора, вместо своята. На връх Меру партньорите му Ренан Йозтюрк и Конрад Анкер обърнаха камерата към него и най-накрая хвърлиха малко светлина върху това, което вълнува този забележителен и тайнствен мъж.

Наскоро той разкри душата си и в интервю за Марк Синот от Synnott Mountain Guides. Предлагаме ви най-интересното от него:

За палатката на скалата
„Видеото (б.р. вижте го по-горе) не е в „Меру“, а е създадено специално за „Нешънъл Джиографик“. Заснето е на около 6000 метра височина в най-високия ни лагер на стената, точно преди финалния щурм към върха. При първия ни опит на Меру през 2008-а имахме двойна палатка с хамак под нея за третия човек. Оказа се обаче, че в хамака е твърде студено, затова трябваше тримата да се натъпчем „на горното легло“. Беше наистина неудобно, затова през 2011-а Конрад донесе изработена по поръчка палатка с легло, достатъчно голямо за двама човека и половина.
Обикновено нечии крака са на раменете ти, докато спиш. Ако някой помръдне, цялата палатка се мести. Най-смешно е през нощта, когато влизаш в спалния си чувал, защото всички трябва да се свият и да работят заедно.
Не е като да завършиш игра голф и да се отправиш към бара. В края на ден, изпълнен с катерене по стената, пропълзяваш в това малко, вонящо, влажно пространство, висящо стотици метри над пропастта. След това прекарваш часове в топене на лед за вода, приготвяне на вечеря и опити да си починеш.
Въпреки че звучи клаустрофобично и ужасно, това е убежището ти. Затваряш ципа на вратата и за първи път през деня се чувстваш удобно и топло. И обикновено можеш за малко да си починеш от страха, освен ако навън няма силна буря. По време на една лоша буря през 2008-а, вятърът, духащ нагоре по стената, вдигна палатката с всички в нея. Когато утихна, палатката внезапно пропадна толкова силно, че имах чувството, че ще се откъсне от стената и ще ни запрати към смъртта ни.

За Фил – контейнерът за уриниране
Той е ключов член на екипа ни. Беше с нас през 2008-а и мисля, че донесохме точно него и през 2011-а. За да намалим теглото, не носехме по един Фил за всеки. Ставаш доста близък с катерачните си партньори, когато споделяте бутилка за пишкане. Етикетът повелява да я изпразниш през вратата веднага след като я напълниш. Разрешено е да го направиш само от едната страна, защото от другата събираме сняг за питейна вода. Освен това винаги трябва да я закачаш в средата на палатката, за да могат всички да я стигнат.

За ходенето по голяма нужда
Най-важното правило е никога да не го правиш над някого или над лагера. Обикновено спускахме въже от вратата на палатката, по което се пускаш на рапел около 15 метра, сваляш гащите и „пускаш въздушна поща“.
Наричахме го „калния ястреб“. Може да е и кален кондор, ако предната вечер си ял много лиофилизирана храна.

Чай Васарели. Снимка: Jimmy Chin

За влиянието на бащинството върху поемането на рискове
Бих казал, че от философска гледна точка трябва да гледаш на него по различен начин. Конрад казва, че не сме като войниците и пожарникарите, които са призовани на война или да изпълнят дълга си, затова ние носим отговорността за решенията, които взимаме.

Поглед към звездите над базовия лагер в нощта преди подхода към началото на маршрута по време на експедицията на Меру от 2011 г. Снимка: Jimmy Chin

За наградата от катеренето
Катеренето е странно занимание – то е начинание, в което можеш бавно да изградиш уменията си, за да изпълниш нещо, което изглежда невъзможно. Има изключително силно лично удовлетворение в това да намериш планина и да се вдъхновиш от естетиката на неизкачвана линия по нея, особено ако много хора не се успели да го направят, и да се изправиш срещу тази история. Превръща се в творчески, интелектуален и изключително физически процес с много различни пластове. По време на това начинание можеш да научиш толкова много за себе си. А връзките и приятелствата с катерачните ти партньори стават много силни. Невероятно изживяване е да си част от екип, който става по-голям от сбора на частите си. И вярвам, че като човешки същества имаме вродена нужда да изследваме, да видим какво има зад ъгъла. Но тя може да е подтисната и не всеки я приема.

Джими Чин води ледено катерене по време на опита на Меру през 2008 г. Снимка: Renan Ozturk

За филмите и фотографията като средство за разказване на сложни истории
Филмът е много мощна медия. Има визуални елементи, разказ, звук и музика и работи с много от сетивата ти. Когато е направен както трябва, филмът може да каже нещо, което е много трудно да кажеш по какъвто и да било друг начин. Има истории, на които не мога да отдам дължимото само с фотография и не мисля, че бих могъл да го направя като писател.
Паднах си по правенето на филми по същия начин като по фотографията. Започнах, когато бях поканен да се включа в експедиция до платото Чангтанг в Тибет през 2002-а. Заех мястото на оператора на експедицията, защото той отпадна от нея, въпреки че никога преди не бях снимал. Прекарах месеци под крилото на Рик Риджуей, който е печелил много награди „Еми“ и е работил по много пълнометражни филми. Той наистина ми държеше ръката през целия процес – защо снимам, кое е важно да бъде заснето, как да снимам сцени и как да мисля за историята, когато участвам в нея. След пътуването прекарахме месеци в монтиране на материала във филм. Скоро след това работих и по други филми със страхотни режисьори, които много ми повлияха. Работата с тях ми помогна да разбера всички аспекти на правенето на филми извън самото снимане, като продуцирането и режисурата.

За това, което е научил по време на осемгодишната си работа по „Меру“
Точно както е с изкачванията, никога нямаше да се справя сам. Дадох своя принос, но този филм никога нямаше да е там, където е, ако не бяха много други хора, и най-вече Чай. Тя е режисирала пет пълнометражни документални филма и има 15-годишен опит.

Джими Чин по изгрев слънце на 11-я ден катерене от експедицията на Меру през 2011 г. Това е денят на щурма към върха. Снимка: Renan Ozturk

За славата
Не се смятам за известен. Току-що бях в Ел Ей с Джъстин Тимбърлейк и Мат Деймън – ето тези момчета са известни.
На мен не ми трябва охрана, само за да се разходя. Може и да е имало период в живота ми, когато да съм известен ме е привличало, но не знам дали защото остарявам, сега не ме интересува особено. Това, за което искам да мисля, е фактът, че филмът за Меру ще ме надживее и че съм създал нещо, което казва това, което съм искал. Този филм е кулминацията на работата ми и е невероятно удовлетворяващо, че мога да го споделя.

За бъдещето
Следващата голяма цел в живота ми е да отгледам прекрасни деца… а работим и по нов филм. Сега не мога да кажа нищо повече, но съм сигурен, че ще чувате за него.

Джими Чин. Снимка: Ben Moon

Мнозина смятат изкачването на връх Меру в Индия за най-трудното в света. През 2011 г. катерачните легенди Джими Чин и Конрад Анкер, заедно с Ренан Йозтюрк първи се изкачват по маршрута Перката на акулата. По време на този подвиг Йозтюрк в общи линии губи разсъдък за 24 часа, най-вероятно в резултат на мини-инсулт. 31-годишният алпинист обаче някакси се съвзема, изкачва върха и успява да помогне за заснемането на документален филм за изкачването, който впоследствие печели награди.

„По сърце съм експедиционен катерач, разширяващ границите на най-трудното, в най-добрия стил“, леко нескромно казва той. „Но освен това искам да имам и щастието да прекарвам време с някои от най-добрите приключенци и да разказвам историята на живота им, която често се случва на откачени места.“

Йозтюрк е толкова привлечен към своето изкуство, колкото и към опасностите. Като оператор и режисьор в компанията за приключенски филми Camp 4 Collective, той използва особения си талант да се чувства най-добре на странни и предизвикателни места, за да заснеме зашеметяващи кадри.

„Обичам да участвам в приключението, освен че го снимам“, казва той. „Започнах като пейзажен творец и автор на филми, а катеренето просто винаги е присъствало. И тези занимания се развиват успоредно.“

Постижения
• 2008: Йозтюрк, Чин и Анкер опитват да изкачат Меру по маршрута Перката на акулата, но са принудени да се върнат само на няколко часа под върха, след като храната им свършва.
• 2011: Йозтюрк изкачва 6310-метровия среден връх от масива, след като се възстановява от почти фатален ски инцидент, който го праща в кома.
• 2012: След петгодишни опити завършва заедно с катерачния си партньор Фреди Уилкинсън за първи път в историята траверса Зъба в Аляска – изкачване, което Йозтюрк нарича „личния ми проект Меру“.
• 2015: Филмът „Меру“, чийто оператор е Йозтюрк, печели наградата на публиката на фестивала „Сънданс“.

Какво следва?
Следващият проект на Йозтюрк е тайна, но той подсказва нещо за него: „Катерачните цели са толкова специфични, че не искаш да се урочасваш. Миналата година опитах нещо с Фреди Уилкинсън и Алекс Хонолд в Аляска и се оказахме с наритани задници, затова сега искаме да се върнем. Става дума за една от най-големите стени в щата, а изкачването ще бъде свободно.“ Йозтюрк подготвя и филм за траверса Зъба.

Боян Петров

След като изкачи три осемхилядника за по-малко от 100 дни и един от тях беше прочутият с трудността си К2, Боян Петров поема към следващата мисия. Тазгодишният му проект е кръстен “2х8000″, защото планът е осемхилядниците да бъдат два. Първият ще бъде Манаслу, а вторият предстои да се изясни.

Манаслу (8156 м) е единственият от 14-е осемхилядници, който все още не е изкачван от българин. Той е разположен на непалска територия и е сравнително близо до Анапурна – на около 70 км. Досега е имало 4 български експедиции, които са се опитали да се изкачат на върха – през 1993, 1998, 2008 и 2009 г., но нито една от тях не е успяла да достигне повече от 7700 метра. Причините в повечето случаи са били лошо време, дълбок сняг, изкачвания в края на сезона. В една от експедициите загива Христо Станчев през 1998 г. Последният опит е на големия български алпинист Дойчин Василев и дъщеря му Маргарита Василева. Те са се опитали да достигнат Манаслу през 2009 г., но не успяват отново поради лошо време.

Манаслу (8156 м). Първото му изкачване е направено през през 1956 г. от японска експедиция

За разлика от предишните български експедиции, изкачването на Боян се очаква да бъде в по-подходящо време. Той заминава на 5 септември, на 6 ще бъде в Катманду, а на 8 се очаква да пристигне в базовия лагер. До подножието на върха от непалската столица той се очаква да стигне с хеликоптер. Това е начинът, по който местното правителство осигурява транспорт на алпинистите в момента. Макар и да спестява време, според Боян хеликоптерът ще създаде проблем –с допълнителната аклиматизация. Той ще пристигне на около 3500 метра и на следващия ден ще трябва да се изкачи до 4700. Съдейки от трите осемхилядника, които Боян изкачи през 2014 г. обаче, не би трябвало аклиматизацията да се окаже пречка за него.

Експедиция към Манаслу. Снимка: himalayanexperience

Ако всичко се случи по план, слизането от Манаслу трябва да бъде на 5 октомври. Тогава Боян ще се отправи към втория си осемхилядник за сезона, ако има тази възможност. Кой ще бъде той обаче, още не е ясно, а и е трудно да се каже от сега. Проблемът е чисто административен, не във възможностите на Боян. Китай затвори достъпа до своите осемхилядници Шиша Пангма и Чо Ою. Това, освен че променя първоначалния план на Боян да комбинира Манаслу с Шиша Пангма, създава и друг проблем – алпинистите, които ще се насочат от двата китайски върха към Манаслу и могат да създадат високопланинско „задръстване“.

Другите възможности, за които алпиниста знае в момента са Дхаулагири, Еверест и Макалу. За Еверест обаче таксата не пасва на бюджета, а за Макалу може да няма възможност за изкачване пак поради административни причини. Оставя да се разбере дали ще може да започне изкачване на Дхаулагири или друг осемхилядник в района. Всичко това ще се изясни на място – според администрацията и времето. “Ще проуча положението и ще знам какво точно ще правя на място” – каза Боян преди заминаването си.

Експедицията на Боян тази година ще бъде самостоятелна, т.е. без друг български алпинист. Въпреки това, той намери подкрепа от много компании и държавната администрация. Сред оказалите му съдействие за проекта “2х8000″ са Министерство на спорта, магазини “Стената”, Garmin и други, които му осигуриха част от нужната екипировка за изкачванията. Включиха се и “Армеец”, които осигуриха цялостното застраховане за експедицията. За част от храната, която ще му дава енергия и мотивация, се погрижиха Roo’bar със своите сурови си био десерти.

Дхаулагири (8167 м)

След трите осемхилядника (Канчендзьонга, К2 и Броуд пик) през миналата година и планираните два за тази, Боян започва да говори и за следващата си цел – да изкачи всичките 14 осемхилядника на планетата. Ако успее с Манаслу и още един връх тази есен, ще му остават още 9 до целта, като сред тях вече не е славещият се като най-опасен К2.

Боян Петров на К2

Българският алпинист Боян Петров поема към следващата си висока цел. Тазгодишният му проект се казва “2х8000″, защото намерението му е да изкачи два осемхилядника. Първият по план ще бъде Манаслу, а вторият предстои да се изясни. Манаслу (8156 м) е единственият от 14-е осемхилядници, който все още не е изкачван от българин.
Как се подготви за него, в каква форма е в момента и какво му предстои, ни разказа Боян специално за 360° в деня преди заминаването си.

Как се чувстваш сега, часове преди да отпътуваш към Непал?
Напълно готов съм. Просто в момента нямам никакви физически оправдания, ако не успея да изкача Манаслу. Хемоглобинът ми е 160. За пръв път тръгвам с толкова висок хемоглобин. Всички останали 52 показатели, които ми изследваха в кръвта, са абсолютно перфектни, включително и диабетичните. Чувствам, че в момента съм силен и жаден за върхове.

А как постигна тази върховна форма?
Тренирах по класическия вече за мен маршрут на Княжево. Тичам от минералната вода в Княжево до Копитото. Това са 800 метра денивелация. Правя изкачването за 48 минути с туба, пълна с 10 литра вода на гърба. Горе изливам водата, поливам си една градинка и надолу го смъквам за 17 минути. Това е едно много бързо движение, при което, освобождавайки се от 10-те литра, аз изхвърчам нагоре като снаряд. Без тубите го правя с 5 минути по-бързо. Всъщност, борбата ми беше да намаля именно разликата между постижението с туба и това без нея. При последните тренировки показах много добри времена и при двата варианта. Това ми дава увереността, че съм напълно готов. Направих последния лагер на Пирин. Там направих маршрути по 12-15 километра по главните била, два пъти изкачих Вихрен, два пъти Кутело, два пъти минах по Кончето. На следващия ден повторих същото.

Тренировките на Пирин

Там също ли беше с 10-литровата туба в раницата?
Имах туба, но с 4 литра вода. 2 от тях изпих, но другите 2 си останаха в раницата.
Тренировките с натоварване са ключови за това, което се очаква да направя горе в планината. Ако катеря с празна раница, не ми върши работа. Не мога да тренирам като маратонците и планинските бегачи с две бутилки с малко вода. Във високата планина няма подкрепителни пунктове и всичко трябва да си нося сам. Със спецификата на височинния алпинизъм се определя и начинът на тренировка. Аз тренирам с големи обувки, не с маратонки. Тренирам с щеки, с якета, с планинската си екипировка.

Кога заминаваш? Какво ти предстои сега?
Заминавам на 5 септември, на 6 трябва да съм в Катманду и на 10 септември, живот и здраве, трябва да съм кацнал близо до базовия лагер. За пръв път ще кацна с хеликоптер под базовия лагер в едно село Самагон на 3500 м и от там до лагера на Манаслу е един ден ходене. Надявам се бързо организмът ми да преодолее стреса от прекалено бързото изкачване, но миналата година три пъти си го причинявах и видях, че моето тяло понася височините. Това е обусловено от гените. Височинната поносимост на всеки организъм е различна. Някои го имат, други го нямат. Със сигурност обаче във височинния алпинизъм има около 10% от хората, които не могат да понесат бързите стресове на такива изкачвания.

Проектът тази година е кръстен „2х8000“, а засега знаем само, че се отправяш към Манаслу. Какво планираш за втория връх?
Да, проектът ми се казва „2х8000“ и тръгвам с цел два осемхилядника. Ако кача успешно Манаслу, ще се присъдения към втора експедиция, която може да се окаже, че е към Макалу, може и Лхотце. На място ще се мисли коя възможност е по-подходяща. Чисто логистично ще трябва да го преценя.

Манаслу (8156 м). Първото му изкачване е направено през през 1956 г. от японска експедиция

Имаш ли фиксирана дата за връщане?
Ориентировъчната ми дата за връщане е някъде около 20 октомври. Може да е малко по-рано, може и малко по-късно. Мисля да седя там, докато не се кача на поне един връх. Билетът ми за връщане е отворен.

Багажът ти вече е готов. Има ли новости в нещата, които взимаш със себе си тази година?
Едно от новите неща е при храната. Ще имам Roo’bar-и. Този чудесен енергиен блок, който е българско производство. Тествах го по време на тренировките, т.е. 4 месеца, и видях, че е супер вкусен и ти дава точно тия 100 kcal, които ти трябват за час и половина катерене и движение. Катерейки, спирах на час и половина. Това е дисциплина, която при този тип алпинизъм трябва да се прави – да спираш, да хапваш, да пийваш и да продължаваш. Изкачването трае по 20 часа и повече и ако не го правиш, просто няма да имаш силите да успееш. Тръгвам в перфектните 81 кг – нито съм много слаб, нито съм много дебел.

Един от основните проблеми при изкачванията на Манаслу са обилните снеговалежи. Случва се лагерът с палатките да бъде затрупан и под 3 метра сняг и да не може да се открие нищо там. Ти как си се подготвил с навигацията за върха?
Тръгвам с часовник Garmim Fenix3. Той се оказа наистина много добър уред, изключително е точен. Системата, която вече е вградена в него, му дава точност буквално до 3 метра. Изключително приятно е да знаеш, че траковете и точките, които взимаш, ще те отведат точно на същото място. Манаслу е връх почти без ориентири, защото няма нито един камък по целия маршрут. Съответно, навигацията с GPS ще ми помогне много, за да съм убеден, че крачките в мъглата и лошото време са точните крачки. Garmim си остава просто водещо техническо съоръжение за изкачването ми и Roo’bar-ите като храна, която ще използвам там. Взимам 4 килограма барове за около месец и половина или колкото дойде.

А как да следим какво се случва с теб?
Свързали сме сателитния телефон към Туитър, от там към Фейсбук и така комуникацията ще става буквално в рамките на една минута. Моят Фейсбук е публичен и от него ще може да се научва как се движа. Профилът ми във Фейсбук е Boyan Petrov, а Туитър акаунтът е BoyanPetrovK2

Ако имам възможност, освен да съобщавам как се движа, ще качвам и снимки.

Пожелаваме ти да качиш и снимка от поне един осемхилядник тази година!

Боян Петров на К2

На 18 септември в кината по цял свят, включително и в България, ще се появи филмът “Еверест”. Той е направен по катастрофалната експедиция от 1996 г., отнела живота на 8 алпинисти и описана в книгата на Джон Кракауер „В разредения въздух“. По онова време това е най-смъртоносното събитие в историята на Еверест.
Ник Хайл от Outdoor magazine разговаря с актьорите и екипа на новия филм „Еверест“ за създаването на приключенския епос, оживял за едно ново поколение:

Създаването на игралния филм с бюджет 55 милиона долара, който излиза по екраните на 18 септември, само по себе си е приключение. Голяма част от него е заснета на локации в Непал и Вал Сеналес, ски-курорт в италианските Доломити. Дългогодишните водачи на групи в Еверест Дейвид Брешиърс, Гай Котър и Дейвид Мортън са включени, за да предоставят заснети в планината кадри и да дадат консултации относно безопасността и професионални тънкости при катеренето. Някои сцени в Непал са заснети на 5100 метра височина, а в Доломитите актьорите и снимачният екип са изкачвани с хеликоптер на застрашения от лавини терен. „Този проект привлече хора със сходни идеи“, каза ми Джейк Джиленхол. „При него не можеш да видиш актьори, които си седят по караваните. Все са хора с добра физическа подготовка, готови на лудешки рискове.“

Събитията от 1996 година, в случай, че сте ги забравили, разказвани в много случаи от първо лице, включително в много нашумелия бестселър на Джон Кракауер „В разреден въздух“, включват двама опитни водачи: Киви Роб Хол (Джейсън Кларк), който оглавява алпинистката компания Adventure Consultants и американеца Скот Фишър (Джейк Джиленхол), собственик на компанията Mountain Maddness и техните съответни експедиции. Тогава е зората на комерсионалното изкачване на Еверест и макар че извън планината двамата мъже са приятели, тук те се конкурират за клиенти, медиен показ и пари. На 10 май същата година поредица от спорни решения, съчетана с малко лош късмет, оставя и двата екипа закъсали насред смъртоносна буря на височина над 8600 метра в така наречената Мъртва зона, където кислородът е почти несъществуващ и хората не могат да оцелеят дълго.

Сагата за спасителните опити и за осемте души, които загиват в този ден, ще се превърне в една от най-интригуващите в съвременната приключенска история. Налице е колоритна група от алпинисти аматьори: пощальон от Сиатъл на име Дъг Хансен (Джон Хоукс), който е прикован на височина 9300 метра заедно с Роб Хол по време на бурята; амбициозният тексаски лекар Бек Уедърс (Джош Бролин), изоставен, защото е мислен за мъртъв, но възкръсва като същински Лазар от мразовития ад, за да се добере някак до лагера. Малко са моментите в алпинистката история, по-сърцераздирателни от финалните разговори по радиостанцията между Хол и бременната му съпруга Джен Арнолд (Кийра Найтли), намираща се у дома им в Нова Зеландия, по време на които тя, усетила съдбата на мъжа си, се опитва да го придума да се спусне надолу.

От 18 септември ще можем да видим един от най-очакваните филми за годината. Става въпрос за “Еверест”, който е направен по катастрофалната експедиция от 1996 г., отнела живота на 8 алпинисти и описана в книгата на Джон Кракауер „В разредения въздух“. Създаден с бюджет от 55 милиона долара, филмът е заснет на няколко различни локации, включително във високата планина. Повече за тях разказва Ник Хайл от Outdoor magazine, който разговаря с актьорите и екипа на новия филм.

Повечето от снимките са направени в началото на 2014 година, като започват през януари в Непал, където са заснети сцени в Катманду и в долината Кумбу по маршрута към базовия лагер. След това екипът се мести в Доломитите в Италия, където пресъздават височинните лагери и част от действието високо в планината. Актьорите и екипът отсядат в ски-курорта Вал Сеналес и се хранят заедно в палатките-столови. В Италия заедно с Дейвид Брешиърс отиват и единайсет шерпи. За неколцина от тях това е първото пътуване в чужбина. Гай Котър също е там и отговаря за безопасността в планината.

Гай Котър: “Когато отидохме в Италия зимата в Доломитите беше най-суровата от 40 години насам. Ако си скиор, би казал, че това е най-добрата зима от 40 години насам. Но за снимане на филм условията бяха наистина тежки. И ето ни там, в опит да пресъздадем сцени на бруления от ветрове връх Еверест и трябваше да се справяме със сняг, дълбок до кръста. Беше извънредно трудно да работим в тази среда. Трябваше да се спускаме с товар на гърба със ски по склона, после да го поливаме с вода, преди катерачите да стъпят на него и тогава пробивахме заледената повърхност.”

Джейсън Кларк: “Беше монументално усилие. Базовият ни лагер беше на 3700 метра, а снимахме на височина 4000 и 4350 метра. Заобиколен си с хора в студа и лошото време, а хеликоптери пускат бомби, за да предотвратят опасността от лавини.”

“Еверест е най-опасното място на Земята!” – това казва един от героите във филма “Еверест”. Той е заснет по по катастрофалната експедиция от 1996 г., отнела живота на 8 алпинисти и описана в книгата на Джон Кракауер „В разредения въздух“.

Какво означава да бъдеш на “покрива на Земята” и защо там е най-опасното място. Ще можем да разберем от 18 септември, когато е международната, а и българската премиера на филма.

“Еверест” е по сценарий на Марк Медоф („Деца забравени от Бога”) и Саймън Буфой („Беднякът милионер”).

Снимка: amateurphotographer.co.uk

8 август 1786 година. С изкачването на тогавашния първенец на Европа Монблан се ражда алпинизмът.

1 август 1800 година. Осъществено е първото изкачване на връх Гросглокнер – първенецът на Австрия, което го нарежда непосредствено след Монблан в славния летопис на световното планинарство, защото ако Монблан даде на света алпинизма, тo Гросглокнер потвърди неговото съществуване.

4 юли 1865 година. След 18 безплодни опита и с цената на 4 жертви е осъществено първото изкачване на идеалния връх, на един oт най-красивите и популярни върхове в света Матерхорн. Изкачване, което бележи нов етап в развитието на алпинизма – той става спорт.

Матерхорн! Идеалният връх! Италианците го наричат Монте Червино, французите – Мон Сервен, за германците и останалия свят той е Матерхорн и извисява своите 4484 метра на границата между Италия от юг и Швейцария от север.

Когато през 1966 родина най-реномираното алпийско списание „Алпинизмус” прави допитване сред своите читатели, алпинисти и журналисти, пишещи за планините за определяне на най-красивия връх на света, с почти еднакъв брой точки на първите 3 места застават Матерхорн за Алпите, Невадо Алпамайо за Андите и Мачапучаре за Хималаите. А фактът, че мнозина от специалистите и днес наричат вторите два върха съответно „Андийския Матерхорн” и „Хималайския Матерхорн”, говори многозначително за предимството на шоколадовия връх. Върхът, с който всеки човек се запознава преди още да е проходил и проговорил, защото е вкусил вече славата на прочутия швейцарски шоколад „Тоблерон”.

Матерхорн! Един от най-трудните върхове в Алпите, защото изкачването му от която и да е страна изисква специална алпийска подготовка. Четири симетрични ръба – Швейцарският, познат на алпинистите повече като „Хьорнли”, Италианският и ръбовете „Фурген” и „Цмут”, започващи от около 3000 м н.в., се издигат право нагоре, за да се съберат в една точка на 4484 метра. Всеки един от тях изисква много героизъм и бележи важен момент в историята на развитието на световния алпинизъм.

Много драматизъм и геройство съпътстват битката за овладяването на този емблематичен връх. Плеада смели мъже мерят сили с „Церматския лъв”, както върхът често е наричан от журналистите. Haй-упорит е младият английски художник Едуард Уимпър. Дошел тук, за да рисува красотите на този приказен свят, Уимпър така е запленен от острата пирамида на въpxа, че той става част от смисъла на неговия живот. Не по-малко упорит е и най-известният италиански гид (планински водач) Жан Антоан Карел, който в стремежа си да победи родния си връх прави 18 безуспешни опита. И двамата толкова силно желаят победата над върха, че ту се обединяват в обща борба, ту се разделят, за да се радват поединично на евентуалния успех. В началото с неописуема радост, а накрая – с жестока присъда – 4 жертви, които вече 150 години вълнуват целия алпийски свят, успява Едуард Уимпър. Ето как става това.

През тъй нареченото „Златно време” един след друг последователно се предават много от популярните въpxoвe на Алпите, изкачени предимно от английски алпинисти, които имат подчертано спортно увлечение. Не се предава само Матерхорн. Обсадата му, започнала още от 1857 година, има характер на съперничество между най-добрите по това време алпинисти, сред които се открояват проф. Джон Тиндал и младият художник Едуард Уимпър. Тъй като всичките им опити са предприемани от италианска страна, често към двамата се включват и италианските гидове, между които се откроява Жан-Антоан Карел.

През 1861 г. най-голям успех постига проф. Тиндал, който достига до характерно възвишение, оформено като самостоятелен връх, който днес носи неговото име. Изморен от многобройните опити, професорът се отказва от следващи опити, невиждайки никакви шансове за успех. Уимпър обаче е много упорит и продължава. Осем пъти пробва шансовете си, но успехите не идват. Често той прави това с Карел и между тях се завързва истинско приятелство.

В 1865 година Уимпър отново се отзовава в градчето Бройл. Намира верния си приятел, с когото се уговарят за поредния опит. Жан-Антоан Карел е най-изявеният от гидовете на Италия и когато като такъв е поканен да поведе експедиция на новоучредения Италиански алпийски клуб („Клуб Алпино Италиано”) за покоряването на върха, той приема. Карел, освен че е голям алпинист, е и голям патриот. Пред приятелството с Уимпър той поставя честта на Италия и изоставя приятеля си Уимпър. Шокиран от измяната, без да губи време, Уимпър се прехвърля в Швейцария, за да атакува върха по гребена „Хьорнли”. В търсене на сподвижници той първо среща лорд Френсис Дъглас, негов сънародник и известен алпинист. В Цермат двамата по¬падат на най-известния френски гид Мишел Kpо, с когото Уимпър се познава от минали съвместни изкачвания. Кро обаче е ангажиран от Чарлз Хъдзън и новака в алпинизма Робърт Хедоу. Щом е зa Матерхорн, Кро се съгласява, но при условие да вземе и двамата си клиенти. Уимпър няма избор и приема. За по-сигурно към групата се присъединяват и двама местни гидове – бащата и синът Таугвалдер – и двамата с името Петер.

Така сформираната група oт 7 души напуска Цермат на 13 юли и започва изкачването по маршрут, по който до този момент не е правен опит. Пътят неочаквано се оказва по-лек и те бързо напредват. Надвечер намират удобно място (3850 м), където прекарват нощта. Настроението им е отлично. Самочувствието приповдигнато. Рано cyтринта на 14 юли, бодри и весели, седмината напредват бързо. Уимпър и Хъдзън уверено водят напред и нагоре. Носеното въже почти не се ползва. В последната част от маршрута трудностите се увеличават, което налага обвързване. В обща свръзка седмината вече катерят бавно и внимателно. Водачеството е поел Мишел Kpо, който е най-опитен. Следват го Уимпър, Хъдзън, Хедоу, Дъглас. Последни са бащата и синът Таугвалдер. Последните метри на връхния купол наклонът намалява. Кро и Уимпър нямат търпение. Развързват се от въжето и тичайки, достигат връхната точка, за да се уверят, че там няма никакви следи от хора. Оглеждайки пътя по италианския гребен те забелязват групата на Карел на връх Тиндал (200 – 300 метра под върха). Победителите надават радостни викове и търкалят камъни в пропастта. Радостта им е неудържима. Решили, че на върха има зли духове, Карел и спътниците му панически бягат надолу. Късно вечерта Карел ще узнае жестоката истина – Уимпър го е изпреварил…

В 13,40 часа, след 10-часово изкачване от мястото на бивака всички участници от групата на Уимпър са на върха. Матерхорн най-после е победен. Мишел Кро е безкрайно щастлив. Сваля ризата си, въпреки студа и я развява като национален флаг. Уимпър е простил изневярата на Карел, защото пред Кро споделя: „Радостта ми не е пълна, защото в този миг най-много бих искал Карел да бъде до мен.”

След едночасова почивка започва слизането, което за четирима от тях никога не завършва. Като опитен алпинист Мишел Кро подрежда групата съобразно техните възможности. Напред върви той. Следва го най-неопитният Хедоу. Плътно зад тях е опитният Хъдзън и лорд Дъглас. Последни са бащата и синът Таугвалдер. Уимпър се забавя на върха, за да скицира най-важната си картина. Та нали преди 10 годиш той е дошел тук като млад художник. На най-трудното място той настига групата и се присъединява в общата свръзка. Първите четирима са вързани за 6-метрово въже, а останалите трима са вързани зa тях c 48-метрово въже. Слизането върви бавно. Никога двама души не се движат едновременно. Кро често помага на Хедоу да постави краката си на точното място. Въпреки това катастрофата идва. Новакът Хедоу се подхлъзва и събаря Кро. Политайки надолу, двамата повличат и следващите двама. Уимпьр и двамата швейцарци са в стабилно положение и поемат удара. Но между четвъртия и петия алпинист въжето се къса. С ужас Уимпър наблюдава как предишните му партньори изчезват от погледа му, пропадайки в пропастта.

Снимка: www.zermatt.ch

Бащата и синът Таугвалдер са стресирани. Не помръдват от местата си и не желаят да продължат надолу. След дълъг спор накрая Уимпър успява да ги поведе по пътя, който за тях е кошмар. В този момент към ужаса от катастрофата се прибавя и странното видение, появило се в облаците – два големи кръста в един кръг. Бавно и внимателно след още една нощ, прекарана на ледения гребен, тримата се добират до Цермат. А два дни по-късно телата на четиримата загинали са намерени в основата на върха и погребани в алпийското гробище на Цермат.

Трагедията е голяма. Радостта от изкачването е помрачена, а Уимпър дълго време трябва да се защитава от обвинението, че е прерязал въжето. В Англия настояват за разформироването на алпийския клуб. Кралица Виктория изразява своята тревога и загриженост за съдбата на всички аристократи, упражняващи този спорт, а в английския клуб те са болшинство.

Превъзмогнал шока, Жан-Антоан Карел организира нова група и три дни по-късно – на 19 юли успешно достига върха, атакуван от него за 19-ти път. Три години по-късно проф. Тиндал отново се връща към голямата си страст като осъществява първият траверс на върха, изкачвайки се по Швейцарския гребен и слизайки по Италианския. Скъсаното въже вече 150 години се пази в музея на алпинизма в Цермат, а при обстойното му оглеждане се оказва, че 6-метровото въже, което се къса, е резервно (слабо) и взето по погрешка.

Двамата големи – Уимпър и Карел – превъзмогват изневярата, взаимно си прощават и след 15 годиш отново са на двата края на алпийското въже, за да тръгнат в неравна битка с върха, накарал мнозина алпинисти да отстъпват с наведени глави цели 100 години. Големият опит, силната воля и отличната подготовка на Едуард Уимпър и Жан-Антоан Карел им позволява да стъпят на „костеливия орех” на Андите – легендарния вулкан Чимборасо (6272 м), върхът, който през 1745 г. пръв е коронясан като световен първенец. Чимборасо носи тази корона цели 73 години, защото през 1818 година специалистите са открили връх Дхаулагири (8167 м). Дхаулагири пък държи първенството 30 години (1818-1848 г.), за да я предаде на Кангчендзьонга (8586 м). Най-малко тази най-престижна корона се носи от Кангчендзьонга – само 4 години, защото в 1852 г. короната е изнесена на 8848 метра – последно и навярно завинаги.

Снимка: Slate

Какъв е смисълът от това да рискуваш живота си?

Какъв е смисълът от това да заснемеш един филм за най-опасното място на Земята?
– Може би, за да „покориш или пребориш нещо, може би страховете си.”

Какво означава да бъдеш на “покрива на Земята” ще разберем на 18-и септември, когато е българската, а и световна премиера на един от най-смразяващите филми – „Еверест”.

“Еверест” е направен по катастрофалната експедиция от 1996 г., отнела живота на 8 алпинисти и описана в книгата на Джон Кракауер „В разредения въздух“.

Боян Петров

След като изкачи три осемхилядника за по-малко от 100 дни и един от тях беше прочутият с трудността си К2, Боян Петров е на път към следващата си цел – Манаслу. Единственият от 14-е осемхилядници, който все още не е изкачван от българи, е висок 8156 метра и Боян в момента е в подножието му. Върхът е разположен на непалска територия и е сравнително близо до Анапурна – на около 70 км. Досега е имало 4 български експедиции, които са се опитали да се изкачат на него – през 1993, 1998, 2008 и 2009 г., но нито една от тях не е успяла да достигне повече от 7700 метра.

Засега експедицията на Боян върви по план. Ето какво написа той от “комфортния” базов лагер на Манаслу за всеки един от дните след отпътуването си, очаквайки спокойно време на върха:

Базовият лагер на Манаслу

„5.09 – заминаване за Истанбул и цял ден престой на летище Ататюрк.

6.09 – Един ден ми стигна, за да уредя всички формалности в Катманду и да си купя липсващите храни и екипировки. Все още се виждат срутени сгради, но праха в града сякаш е повече от разрушенията. Почти всички ходят с маски за прах.

7.09 – След 9 ч. возене с джип стигнахме до Аругат. Малко градче в предпланините на Хималаите. Оттук започва трекинга към Манаслу. Ние ще летим с хеликоптер.

8.09 – Цяла сутрин чакахме хеликоптера, но се оказа, че той е някъде в източен Непал, за да участва в спасителна акция на пострадал шерпа. И все пак успя да дойде към 16ч. Натоварихме се 6 човека + пилота и малко багаж. Само след 25 мин полет преминахме през облаците на цялата дълбока долина на Budhi Gandaki и кацнахме в Самагон (3500m). Самагон е изходния пункт за базовия лагер на Манаслу. Стъмва се към 18:30ч. Температурата вечер е около 7-8С.

9.09 – Знаех, че върхът се показва само рано сутринта и станах в 6ч, за да го снимам. В 7:45 облаците го обгърнаха напълно и не се показа целия ден. До обяд направих разходка из околностите. Следобеда писах и почивах.

10.09 – Станахме в 6ч, закусихме в 7ч и в 8ч вече крачихме по пътеката за БЛ, заедно с ок. 30 носачи, тежко натоварени якове и мулета. Качих 1300m денивелация за 3:40мин. Базовият ни лагер е на 4750 m. Много e комфортен, защото между камъните има и по-големи равни места. Общият брой на кандидатите за връх е не по-малко от 100 човека. Отделно около 80 височинни шерпи + около 50 готвачи, помагачи и момчета за всичко. Нашата група се състои от перуанец, еквадорец с жена си, французин, италианец, индиец и аз българин. Само аз и италианеца сме без шерпи и кислород. В съседната палатка са 13 китайци (всичките с лични шерпи и кислород). Засега фирмата организатор Seven Summit Treks работят отлично. Нямаме забележки. След 16ч заваля дъжд, който спря чак около полунощ. Температурата в 22ч е ок. 4-6С.

11.09 – В 9ч започна пуджа церемонията. Всеки донесе някаква своя екипировка и я сложи до нещо като олтар. Посветени в церемонията пяха тибетски мантри, после вдигнаха молитвените знамена във всички посоки, хвърлихме във въздуха брашно с ориз, вързаха ни по един шал и оранжено конче и планината можеше да се счита “отворена”. Чувствам се отлично, не ме цепи глава и заедно с италианеца направихме една совалка да хвърлим малко багаж до Лагер 1. Част от маршрута преминава през нацепен ледник и има парапети. Изкачихме 770m за 2:50ч, забихме пикелите и около тях вързахме по една торба с багаж. Надолу беше лесно и бързо. След 15:30ч отново заваля дъжд. Прогнозата за следващите дни е за нестабилно време (дъжд, сняг, облаци). Манаслу е известен с големите количества сняг (1 до 3 метра), които падат за много кратко време (понякога под 24ч).“

Манаслу (8156 м). Първото му изкачване е направено през през 1956 г. от японска експедиция

Повече за Боян и неговата цел можете да научите от интервюто, което той даде за 360° в деня преди заминаването си.

Доцент Сандю Бешев, известен като хроникьора на българския алпинизъм, разказва историята на Параскев Стоянов – 24-годишният студент, изкачил Гран Комбен през 1895 г. По-късно той става голям учен и поставя началото на българския алпинизъм.

Гран Комбен – 4318 м, Швейцария

На 1 август 1895 г., преди 120 г., студентът по медицина, а впоследствие виден наш професор-хирург Параскев Стоянов, се изкачва на вр. Гран Комбен – 4318 м, в Швейцария. Тъй като никъде другаде не са открити данни за по-раншно българско изкачване на голям алпийски връх, то се приема за начало на алпийска дейност у нас.

ВЪРХЪТ
На границата между Швейцария и Италия, недалеч от прочутия проход Гран Сан Бернар, един връх се издига на 4318 метра. Изходните пунктове за изкачването му са няколко. Най-популярен е този от изток откъм долината на река Вангес. С превозно средство се достига селцето Фионау, откъдето по изключително стръмна пътека след около 6-7 часа умерен ход се достига х. Паносиер – 2669 м. От хижата за един ден може да се изкачи връх Гран Комбен (4318 м) или неговият no-малък съименник – Петит Комбен (3672 м).

В този район, в градчето Вербиер, има сдружение на гидовете, откъдето през 1895 г. нашият сънародник Параскев Стоянов наема водач, с чиято помощ се изкачва на по-големия от двата върха. От тази страна целият път към върха преминава през снежноледени участъци. От самата хижа постепенно се набира височина, а излизането на самия връх и днес затруднява добре подготвени алпинисти. С техниката и с подготовката, която е имал преди 120 г. Параскев Стоянов, неговото изкачване може да се окачестви като подвиг.

По този път през 1979 г., когато българските алпинисти честват своя 50-годишен юбилей, на върха се изкачват петима алпинисти от гр. Дебелец, водени от Христо Шипчанов. Няколко години по-късно, когато световният алпинизъм чества пък своята 200-годишнина, няколко студенти от Алпийския клуб в Пловдив достигат до подножието на върха, но атмосферните условия рязко се влошават и те не достигат върха.

Върхът може да се достигне и от запад, като от първокласния път Мартини – Швейцария – Аоста – Италия се премине с превозно средство до селцето Бург. Откъм запад изкачването е значително по-сложно и поради това през 1895 г. път към върха от запад не е имало. Днес по този маршрут се ползва х. Валсорей (2469 м).

По-малко популярно е изкачването на върха и от южната италианска страна. От тази страна изходен пункт е гр. Аоста и селцето Валпелине. Път към върха има и от връхната точка на самия проход Гран Сан Бернар (2460 м).

ИЗКАЧВАНЕТО
Като студент в Швейцария Параскев Стоянов посещава често планината Салев, близо до Женева и изкачва няколко незначителни върха. Голямата му мечта обаче е връх над 4000 метра, който освен популярност да има и определена техническа трудност. Затова той избира Гран Комбен. Свързва се със сдружението на гидовете в гр. Вербиер, които му препоръчват неколкоседмични специални упражнения по алпинизъм. „Никога няма да забравя” – пише той – “първия си урок по катерене в комин на планината Салев до Женева. Коминът бе дълбок стотина метра и през него трябваше да минем десетина метра, за да излезем върху една тераса. По едно време гърбът ми се плъзна надолу, аз цял изтръпнах. Когато видях под себе си черната бездна, тръпки и пот ме избиха по гърба, но инстинктивно се опнах по-силно и се задържах и полека излязох от комина.”

Изкачването на Параскев Стоянов е оценено по достойнство и в България, защото когато си идва у нас, е поздравен лично от Алеко Константинов. „Стар турист съм – пише пак той – от 1895 до 1903 г. бях първият българин, който се бе качил най-високо на вр. Гран Комбен в Швейцария – 4318 м, и покойният Алеко през 1895 г., когато се завърнах от тая моя екскурзия, ми козирува и поздрави.”

Факсимиле от корицата на „Практично и пълно Ръководство по Туризъм

За изкачването на Гран Комбен, както споменахме, Параскев Стоянов наема гид, на когото плаща 50 златни лева и му подсигурява храната. Това изкачване не е афиширано в пресата а потъва в забрава. За него авторът напомня 34 г. по-късно, когато по поръчение на ЦН на БТС написва „Практично и пълно ръководство по туризма, за туристи, скаути, спортисти, юноши, колоездачи, ловци и пр.”

В него той обстойно описва както подготовката си за изкачването, така и самото изкачване. В същата книга, цитатите от която авторът е ползвал, Параскев Стоянов отделя двадесетина страници за теорията и практиката на алпинизма и това е първото в България помагало за алпинизъм. Негова е и книгата „Хигиена на туриста”.
Тази книга днес е библиотечна рядкост и почти не е позната на любителите на планинарството и алпинизма.

ПАРАСКЕВ СТОЯНОВ
е роден на 30. I. 1871 г. в Гюргево и е син на онзи родолюбив българин Иванчо Стоянов, който закупува билетите за кораба „Радецки” на Ботевите четници, както и револверите им, а след Освобождението е депутат в Народното събрание. Майката на Параскев Стоянов, която е французойка, оказва особено влияние върху възпитанието му. Главно под нейно влияние той учи във френския лицей в Букурещ, следва медицина в Париж, Женева и Вюрцбург. Във Вюрцбург – Германия, той получава и докторат след блестяща защита на докторската си теза „Върху сърдечния карцином”.

Параскев Стоянов след изкачването на Гран Комбен – 4318 м, Швейцария

Завърнал се в България като млад лекар, той работи последователно в Русе, Ловеч, Плевен и Варна. Любознателността и природната надареност му дават възможност да владее 11 езика, чрез които следи всички новости в медицината. На 10 юни 1918 г. Параскев Стоянов е избран за професор по хирургическа пропедевтика с оперативна медицина и заедно с Васил Моллов са първите професори по медицина в България.

Огромната работа в катедрата, участието му в конференции и симпозиуми не му позволяват да практикува активно, както по-рано, планинарството, но това не му пречи да прекарва всеки свободен ден в планината, дори и тогава, когато става учен от международен мащаб, след 1930 г. Негови приятели от планината са Иван Вазов и проф. Иван Шишманов, както и неговите студенти.

На 14 ноември 1940 г., само един месец след като е излязъл в пенсия, проф. Параскев Стоянов завършва жизнения си път. Името му, по непонятни причини, е останало малко познато на нашите алпинисти и планинари. Значително по-познато е то сред медицинските среди. Най-голямата болница в Северна България – тази в Ловеч носи неговото име.

Планинският масив Екрен. Снимка: mamyscopitone

Седем алпинисти са загинали след попадане в лавина във Френските Алпи, а осми е тежко ранен. Това съобщи Би Би Си по-рано тази седмица.

Ранно образувалата се лавина е паднала на около 4000 метра височина в планинския масив Екрен на Френските Алпи. Районът, през който е преминала снежната маса, е популярен сред алпинистите заради сравнително лесните си маршрути.

Загиналите, четирима германци и трима чехи, са били в три различни групи при попадането си в лавината.

Според националната асоциация за изследване на снега и лавините на Франция в страната от началото на годината са загинали 39 души при подобни инциденти. Този случай обаче е най-масовият за годината. През януари шест скиори бяха пометени от лавина в долината Керас, а два месеца по-късно още трима отново в масива Екрен.

Изглед към Екрен

Видео от друга лавина, паднала през лятото в Швейцария, можете да видите тук.

Доцент Сандю Бешев, известен още като Хроникьора на българския алпинизъм, разказва историята на Георги Атанасов-Джиджи.

Кавказ. Снимка: mountain.ru

„Професор Георги Атанасов на 90 години? Не вярвам!“
Това би възкликнал всеки, който познава един от най-изявените ни алпинисти – професор Георги Атанасов или Джиджи, както е по – известен в алпийските среди. Неговото име е оставило ярки следи в историята, не само с изкачванията, с подготовката на кадри, с научните и научно- популярните статии, студии, монографии, с десетките учебници и ръководства, но и с прякото и много дейно участие в организационния живот на българския алпинизъм. По този повод на 26 юли в тесен кръг с най-верните си приятели на бунгалото си в Арапя легендата на българския алпинизъм ще отпразнува своя 90-годишен юбилей.

Кавказ. Снимка: mountain.ru

Визитка

Роден на 26 юли 1925 г. в София. Учи в Американския колеж, което му позволява свободно да владее няколко езика. Веднага след завършването на висшето си образование постъпва като асистент във ВИФ „Георги Димитров”. През 1952 г. основава Катедра „Туризъм и алпинизъм”, на която остава ръководител до пенсионирането си през 1992 г.
От 1956 г. е майстор на спорта, а от 1963 г. – заслужил майстор на спорта. През 1972 г. пръв сред българските си колеги е удостоен с званието „Заслужил треньор”. От 1958 г. е кандидат на науките, от 1962 г. – доцент, от 1970 г. – доктор на науките, а от 1980 г. – професор. Носител на орден „Червено знаме на труда” /1967 г./.
В продължение на много години е член на бюрата на Републиканската секция по алпинизъм, Републиканската комисия по алпинизъм, Българската федерация по алпинизъм и Българския алпийски клуб. На два пъти – от 1969 г. до 1972 г. и от 1990 г. до 1993 г. е начело на българския алпинизъм, като председател на Републиканската комисия по алпинизъм и Българския алпийски клуб. Бил е член на бюрото на Централния съвет на Българския туристически съюз.

Първи стъпки в планината

Те започват не на близката Витоша, както би трябвала да се очаква, а от най-високата точка на нашата страна и на Балканите – връх Мусала /2925 м./. Едва петгодишен в компанията на брат си Владимир, по-голям от него с цели 15 години, изкачва първенеца на Балканите. В онова далечно време районът към върха не е така благоустроен, както днес. До двете Мусаленски езера малкият Георги стига върху гърба на специално нает кон. „Оттук нагоре – пеша. Хайде да те видим колко струваш!” – и брат ми Владко безцеремонно ме свали от кончето” – ще напише в спомените си години по-късно Джиджи.

Изкачването на Мусала изиграва важна роля в по-сетнешния път на човека, алпиниста и учения, защото всичките му действия в следващите години са подчинени на планината. Към Рила и района на Мусала Джиджи се връща многократно. Макар и толкова млад, се сприятелява с наблюдателя Баев и често го посещава. А поканата да пренощува на самия връх е истинско щастие за него. Като юноша с приятеля му Тодор Чипев /свързват ги не само игрите, но и планината и ските/ намират едно старо прогнило „алпийско” въже. С него при зимни условия преминават трудния хребет между върховете Мусала и Георги Димитров /преди това, а и сега – Малка Мусала, бел. а./, наречен Трионите.

И като ученик в Американския колеж Джиджи продължава да посещава планината, да се катери по нейните върхове, да се усъвършенствува в ските, да играе баскетбол и да се занимава с лека атлетика. Всичко това му помага да израсне като разностранен спортист. В ските стига до участие в международни студентки състезания. Значителни успехи има и в баскетбола. В леката атлетика става шампион при юношите на висок скок, 400 и 800 метра гладко бягане през 1943 г. Три години по-късно, вече при мъжете, по време на Балканските игри в Тирана, е съавтор на републикански рекорд в щафетата 4х400 м. Но въпреки това не се отказва от планината. И когато през 1947 г. се сформира вторият курс за начинаещи алпинисти, Джиджи е един от 100-те кандидати, като само 61 от тях завършват обучението. Сред отличниците са Цанко Бангиев, Енчо Петков, Никола Корчев, Владимир Тошков, Георги Атанасов – най-изявените ни алпинисти в следващите години.

Домбай Улген

В големия алпинизъм

Не се притеснявам да го нарека така, защото проявите през 50-те и 60-те години на миналия век заслужават това определение. По тава време алпинистите от висока класа у нас са малко. По стените ни почти няма маршрути, като изключим северната стена на Мальовица. Току-що завършилите курса и споменати като отличници веднага попадат в новоучредените алпийски групи и секции и стават техни ръководители. Един от тях е и Джиджи. Той прави третото и четвъртото изкачване по северната стена на Мальовица, както и второто по тур „Варника” на Злия зъб – нещо много голямо за момента. А в горната част на „Варника” прокарва премиерен вариант, предпочитан от всички, които в последствие катерят този вариант като по-логичен.

Без да се впускам в подробности, ще спомена само някои от най-важните му премиери през 50-те и 60-те години: класическия маршрут на Ушите /1949 г./, турове „Девети септември” /1950 г./ и „Плочите” /1953 г./ на Двуглав, трудната Черна стена на същия връх /1959 г./, класическия /1953 г./ и „ВИФ”, „Осми конгрес на БКП” /1962 г./ и „София” /1966 г./ на Дяволските игли. Най-впечатляващият не само на Злия зъб, но и в страната – „Веждите”, също е дело на екипа, воден от Георги Атанасов /1960 г./. През 1966 г. той прокарва още два маршрута – на Купена и на Портала, където е в свръзка с прочутия френски алпинист Рене Демезон.

Водеща е и ролята му в зимното общуване с нашите планини през втората половина на 50-те години: първи зимни изкачвания по северната стена на Мальовица, по „Славянския тур” на Злия зъб, на Куклата, втори зимни на „Варника” и Синаница. Не можем да отминем продължителните зимни траверси по Рила, Пирин, Стара планина или още по-дългите Рила – Пирин, заемащи години наред съществена част от разрядните изисквания. В тях представителите на ВИФ /водени от Георги Атанасов/ и ЦДНА /начело с Енчо Петков/ неизменно имаха лидерска позиция.

Като споменавам Енчо се изкушавам – за кой ли път! – да отбележа, че съперничеството между двамата най-големи алпинисти по онова време допринесе за появата на все по-интересни и по-трудни премиери. Защото ако единият тръгнеше в една посока, другият моментално поемаше в другата. Но винаги към ново изкачване.

По нашите планини Джиджи катереше с много и най-различни партньори. Първите му стъпки в алпинизма са с Младен Дойчинов – състудент и дългогодишен приятел. После в другия край на въжето бяха неговите възпитаници от катедрата по алпинизъм – Иван Янакиев, Георги Щерев, Аврам Аврамов, Сандю Бешев, Атанас Кованджиев, Христо Проданов, Щилян Атанасов, Марко Сотиров, Петя Дойчинова. Все имена оставили значима следа в историята на българския алпинизъм.

Домбай Улген

Международното признание

То не можеше да не дойде. В края на 50-те години бяха преминати почти всички логически маршрути по нашите планини. Погледите на елита се насочваха към цели извън страната. Първите си стъпки в чужбина Джиджи направи в Кавказ – Елбрус /1958 г./, Домбай Улген /1960 г./, при неуспешния опит за траверс на Безенгийската стена /1961 г./. После дойде голямото признание, когато с Аврам Аврамов преминаха трудната западна стена на Пти Дрю /1963 г./. В Алпите той изкатери няколко трудни и популярни стени, които издигнаха авторитета на българския алпинизъм – Гран Капюсен, Чима Гранде, Мармолада, Матерхорн. След тях дойде българската реабилитация на Безенгийската стена /1964 г./, която някои още тогава нарекоха „Виза към високите върхове”. Джиджи поведе колегите си към първия български седемхилядник – пик Ленин /7134 м., днес пик Авицена/. А това че и шестимата от екипа достигнаха заветните 7000 м., потвърди големия му опит като алпинист, педагог и организатор.

Годината бе 1967–а, а самия той прехвърляше 40–те години. За Хималаите, които все по – ярко се очертаваха на хоризонта, не му стигна време. Но той даде всичко за проправяне на пътя към осемхилядниците. Точно той и неговото поколение изградиха последното стъпало по стълбичката, водеща към 8 – хилядните гиганти на Хималаите и Каракорум.

Научното наследство

То има не по-малко значение за българския алпинизъм, отколкото спортните му постижения. Няма автор у нас, който да е оставил по-голямо наследство в областта на алпинизма и висококвалифицираното планинарство. Като преподавател, основател и дългогодишен ръководител на Катедра по туризъм и алпинизъм към Националната спортна академия /НСА/ си даваше сметка, че точно той трябва да осветли научно и теоретично много въпроси. Написа стотина научни и научно – популярни статии. Издаде учебниците „Алпинизъм” /две издания, 1964 г. и 1977 г./, „Вътрешен и международен туризъм” /1975 г./, „Теория и методика на ски – спорта” /1957 г. /, „Туризъм, алпинизъм и ориентиране” /1981, 1984 и 1986 г. /, няколко ръководства за студенти от НСА. Те се ползваха и се ползват не само от специалисти, но и от практикуващи или просто интересуващи се от алпинизъм.

„Малка туристическа библиотека” на тогавашното издателство „Медицина и физкултура” публикува четири негови книжки – „Врачанските скали” /1968 г./, „Злия зъб” /1971 г./, „Двуглав” /1973 г./, „Карстовото било на Пирин” /1975 г./, както и „Българи на пик „Ленин” /1968 г./, за първото българско изкачване на седемхилядник. На много голям успех се радваха /а днес са библиографска рядкост/ автобиографичните му книги „Към върховете” /1970 и 1975 г./, „Зовът на върховете” /1984 и 1987 г./ и „Стръмни върхове“ /2008 г./ Не посочвам чисто научните му трудове, монографии и студии, посветени на управлението, обучението и тренировката – техническа и физическа, както и на психологическата подготовка на занимаващите се с алпинизъм.

Когато се захванах с написването на нещо за Джиджи, аз който многократно съм се вързвал на другия край на неговото въже, си давах сметка, че трудно ще обхвана всичко постигнато от един човек, достигнал 90 – те години. И ако 85 от тях са отдадени на планината и алпинизма. И ако този човек се казва Георги Атанасов – единствения професор по алпинизъм в света. Дано съм успял да сторя това поне от части.

Не, аз не слагам точка на това мое откровение, защото и днес когато той вече отбеляза своя 90 – годишен юбилей все още броди по планините, катери техните върхове /на 82-рия рожден ден той бе на митичния Олимп/. И сега, ако отидете на Боровец ще го срещнете по пистите на този реномиран наш ски център. Ще го видите да се спуска дори по много трудните ски писти, отбелязани с черния цвят. А лятото той е на морето. Плува по няколко часа на ден, а сърфът му пори морските вълни.

Джиджи, ако до сега ти бе пример за много алпинисти като спортист и творец, сега за тях ти си пример за спортно дълголетие.

Кавказ. Снимка: mountain.ru

Снимка: Боян Петров

Алпинистът Боян Петров потегли към Хималаите в началото на септември с ясна цел – връх Манаслу (8156 м), който е последният осемхилядник, наизкачван от българи. Като добавка той искаше да достигне до още един връх над 8000 метра.

Продължаваме да следим хода на експедицията му, която за момента е в изчакване на подходящо време за атака на върха. Както сподели Боян в експедиционния си дневник по-долу, времето в момента не е подходящо, има обилен снеговалеж и дъжд, които трябва да се изчакат, за да се тръгне нагоре към Манаслу.

Тъй като прекара по-дълго от предвиденото време в подножието на върха, алпинистът сподели и, че ще трябва да се откаже от амбициите си за втори осемхилядник през този сезон. Част от върховете в района са затворени за алпинист поради административни причини, а над други има обилни снеговалежи и експедициите към тях са прекратени. Такъв е случаят и с Макалу и Еверест, които бяха две от възможностите за Боян.

Можете да видите какво разказа Боян Петров в своя дневник, с който ни държи в течение на случващото се под Манаслу – осмият по височина връх на планетата:

„Експедиционен дневник “Манаслу 2015 – септември-октомври”:

12.09- Цяла нощ валя дъжд. След закуска участвах в състезание по скок от място и станах втори с 2,65m. Първи стана един от шерпите с 2,70m, но беше с маратонки и в четирите си опита правеше фалшстарт  Дъждът продължи през целия ден, като на моменти се превръщаше в суграшица. Чак след 18ч небето леко се изчисти.

13.09- С 14кг раница стигнах до Лагер 1 (5600m) за 2:55ч. Малко след пристигането започна да снежи и скоро си започна да вали сняг. Подравних площадка и бързо си опънах палатката. Целият следобед си почивах, а след 16:30ч небето се отвори, долините бяха в мъгли и въобще приказни гледки. В 20ч беше – 6°С.

14.09- След приказно слънчево утро си събрах палатката и целия багаж и продължих нагоре към Лагер 2 (6300m). Огромни цепнатини се преминават на зигзаг, като дори има ледено катерене по 15 метрова почти отвесна стена. До Л2 стигнах за по-малко от 4 часа, подравних място за палатка и целия следобед си почивах. Към полунощ започна да святка и гърми. За първи път виждах гръмотевична буря на такава височина. В просъница си спомних, че един от партньорите на Меснер беше загинал от гръмотевица именно на Манаслу. Беше красиво да гледаш нощните светлини, от които се осветяваше цялата палатка. Около полунощ температурата беше – 10°С.

15.09- целия ден прекарахме в почивка в Л2, като с италианеца Джампаоло Корона направихме излизане до 6700m. Почти през цялото време бяхме в мъгла и облаци (пълен white-out!) и така и не разбрахме докъде точно сме стигнали. Небето се изчисти чак след 18ч и рязко застудя. Заспивайки, термосензорът на Garmin показа, че навън е -14°С.

16.09- отново имахме прекрасно слънчево утро и шестимата, които бяхме в Л2 решихме да слизаме към БЛ за възстановяване. Надолу всичко е лесно и въпреки, че на най-техничните места засякох няколко групи изкачващи се нагоре, до БЛ стигнах за 1,30 ч. След 11ч отново заваля, но за почивка дъждът е идеален.

17.09- Валя през по-голямата част от деня, но така или иначе като си почиваш е все тая какво точно става извън палатката. Целият ден четох книги.

18.09- Цяла нощ валя сняг и сутринта имахме към 20 cm в БЛ. С Джампаоло Корона решихме да се раздвижим и в 7ч тръгнахме към Лагер 2 с почти празни раници. Колкото по-нагоре отивахме, толкова по-светло и слънчево ставаше. В Л1 имаше над 40 човека. Сложихме котките и седалките и с доста бавно темпо се качихме до Л2. Сякаш не се бяхме възстановили достатъчно, за да правим бързи изкачвания. Над 5500m грееше слънце и беше сравнително топло. В лагера хвърлихме малко храна и газ и поехме надолу. До БЛ слязохме само за 1.30ч. През целия ден там е било облачно и студено. Прогнозата за времето показва, че от 20.09 до 23.09 ще имаме лошо време с голям сняг. Това означава, че най-ранна атака на върха ще има между 24 и 27.09.”

Първата част от дневника на Боян Петров можете да видите тук.

Снимка: Боян Петров

Един от лагерите към Манаслу. Снимка: Боян Петров

Манаслу – единственият осемхилядник, на който не е стъпвал български крак, привлече не един, а двама наши алпинисти по едно и също време. Интересното е, че те не са част от една и съща експедиция, а се опитват да направят самостоятелни изкачвания. Става въпрос за Боян Петров и Атанас Скатов, които изненадващо за повечето хора се озоваха в подножието на хималайския връх. Двамата вече са се срещнали, но са в различни лагери в подстъпите към върха, изчаквайки прозорец от подходящо време, за да започнат изкачвания. Първи към Манаслу се отправи Боян още в началото на септември, след като месеци по-рано обяви намерението си. Пристигането на Скатов в базов лагер е станало след Боян Петров и не беше обявявано предварително. По план Скатов трябваше да се отправи към Маккинли (6193 м) – най-високият връх на Северна Америка, и по този начин да финализира проекта си „Se7enSummitsVegan“. Идеята му е да стане първият веган в света, изкачил всички най-високи върхове на седемте континента за 24 месеца. Изглежда обаче веганът-алпинист е променил плановете си и възнамерява да стане първият българин на Манаслу.

Боян Петров

През миналата година Боян Петров-Съни изкачи три осемхилядника в рамките на 100 дни, сред които известния с трудността си К2 (8611 м), и по този начин се превърна в едно от най-популярните лица на българския алпинизъм. Другите два върха, до които той достигна, бяха Канчендзьонга (8586 м) и Броуд пик (8047 м). Тези три изкачвания, както и всичките в алпийската си история, Боян направи без да използва допълнителен кислород.

Обстановката в подножието на Манаслу. Снимка: Боян Петров

Към Манаслу Съни се отправи още в началото на септември, като имаше намерение да се опита да достигне него и още един осемхилядник, ако административните и метеорологични условия го позволят. Лошото време в района на Манаслу, обилният снеговалеж във високите части и дъжд в по-ниските, обаче все още стопират изкачването му. Както алпинистът сподели в своя експедиционен дневник „Манаслу е известен с големите количества сняг (1 до 3 метра), които падат за много кратко време (понякога под 24 часа)“. Това е причината Боян да продължава да изчаква подходящи условия в лагерите в подножието на върха, както и да се откаже от намерението си за втори осемхилядник в рамките на тази експедиция. Другите му възможности бяха Макалу и Еверест, но и там условията са сходни.

За изкачването на Манаслу Боян не използва допълнителен кислород. Той отново е сам и не използва помощта на шерпи.

Повече за Боян Петров тук

Атанас Скатов

Сливенският алпинист набра популярност през пролетта на миналата година с изкачването си на Еверест, което направи 24-ти май. То беше част от проекта му, наречен „Se7enSummitsVegan“. Целта на Скатов беше да стане първият човек в света, покорил седемте континентални първенеца без използване на животинска храна и изкуствен кислород в рамките на 24 месеца. По време на изкачването си на Еверест, като част от комерсиална експедиция, обаче той използва допълнителен кислород, както и шерпи. По-рано, през 2013 г., той успя да изкачи европейският първенец Елбрус (5642 м), а на 4 януари 2014 и южноамериканския Аконкагуа (6962 м). По-късно, на 19 ноември 2014, Скатов достигна и най-високата точка на Австралия и Океания – Пунчак Джая (4884 м), а на 22 декември и тази на Антарктида – връх Винсън (4 892 метра), който е предпоследният от списъка на вегана. Последната цел, за да бъде завършен проекта, е Маккинли (6193 м) в Северна Америка.

Атанас Скатов и неговият проект „Se7enSummitsVegan“

Появата на алпиниста в подножието на Манаслу е изненадваща промяна в плановете му. Според доцент Сандьо Бешев, който е известен като Хроникьора на българския алпинизъм, и се познава със Скатов, той е в изключително добра форма и ако времето го позволи, има реални шансове да достигне върха, ставайки първият българин, стъпил на Манасу.

Повече за Атанас Скатов тук

Манаслу

Манаслу (8156 м). Първото му изкачване е направено през през 1956 г. от японска експедиция

Експедиция към Манаслу. Снимка: himalayanexperience

Благодарение на Боян Петров-Съни вече на всички осемхилядници в света е стъпвал българин.

В сутрешните часове на 30 септември той е достигнал осмия по височина връх в света Манаслу (8163 м), който досега беше и единственият, на който не се беше качвал български алпинист. Новината за успеха на Боян съобщи сайтът на експедицията Seven Summit Treks Manaslu.

Обстановката в подножието на Манаслу преди изкачването на Боян. Снимка: Боян Петров

Към Манаслу Боян се отправи още в началото на септември. Лошото време в района на върха, обилният снеговалеж във високите части и дъжд в по-ниските, силен вятър и лавини, удължаха експедицията му и го принудиха да остане по-дълго от предвиденото в подстъпите към върха. Както алпинистът сподели в своя експедиционен дневник „Манаслу е известен с големите количества сняг (1 до 3 метра), които падат за много кратко време (понякога под 24 часа)“. Въпреки тежките условия, Петров успя да изкача прозорец от подходящо време и да го използва за изкачването на Манаслу.

Манаслу (8156 м). Първото му изкачване е направено през през 1956 г. от японска експедиция

През миналата година Боян Петров изкачи три осемхилядника в рамките на 100 дни, сред които известния с трудността си К2 (8611 м), и по този начин се превърна в едно от най-популярните лица на българския алпинизъм. Другите два върха, до които той достигна, бяха Канчендзьонга (8586 м) и Броуд пик (8047 м). Манаслу е петият връх над 8000 метра, който Боян изкачва. Първият беше Гашербрум I. Тези пет изкачвания, както и всичките в алпийската си история, Боян направи без да използва допълнителен кислород.

Следващата цел, която алпинистът си постави преди заминаването си за Манаслу, беше да успее да изкачи всички 14 осемхилядника в света.

Очаквайте още подробности около успеха на Боян Петров в 360mag.bg. Повече за него ще научите тук.

Боян Петров на К2